„Винаги е време за чай и ние няма кога да измием приборите.“

Сещам се за Алиса първо, защото видях опашката за билети за премиерата в кино Одеон в Лондон и второ защото връщайки се в България разбрах, че докато за мен тази седмица беше равностойна на половин година, тук тя е била само миг от действителността, изпълнена със скандали и небивалици. Гледайки новините разбрах, че макар да ме касаят болезнено, те не ме интересуват. Предпочитам да напиша нещо за Лондон. Това пътуване със сигурност ме промени, но нали това е целта на всяко пътуване.

God, save the Queen!

Toва сигурно не е празна фраза щом Бъкингамският дворец не е музей като Версай и всяко второ наименование в Англия съдържа прилагателното royal. Най-много ми хареса израза Royal parks на кошчетата за отпадъци в Хайд парк. А поданиците се умоляват с такова достойнство да не пречат на възстановяването на тревните площи.

Но ето нещо, за което не ги молят, а им нареждат – да не пушат в пъбовете и да не водят децата си там.

На мен пък ми нареждат да гледам на дясно, когато бих се заклела, че опасността идва от ляво, и обратно. Накрая почвам да си обръщам главата в посока, обратна на тази, към която ме насочва инстинктът и се получава.

Освен това, на ескалатора в метрото ми казват да се отместя вдясно, за да дам възможност на забързаните лондончани да стигнат навреме на работа. Това малко не затруднява, щото не съм свикнала да улеснявам току така живота на другите. Когато обаче го чух и по „радиоточката“, си казах ок, щом толкова настоявате...

Във влака пък ме предупреждават, че има разстояние между вагона и перона, да не се строполя на релсите докато слизам. Те за гърмян заек не са чували, ама ние си знаем.

В Лондон се нарадвах на възможността да използвам две от малкото думи, които знам на английски : „sorry” и “thank you”. Тук чат-пат казвам мерси, ама благодаря ... много рядко ми се струва необходимо. Англичаните ме научиха, че е добре да благодариш, дори за възможността да услужиш на някой, защото това оправя настроението.

Какво друго? А времето! Не е много благосклонно за бедните туристи, но лондончани го приемат с гордо вдигнат зачервен нос. Още не мога да се отърся от ужаса, който преживях виждайки жена в 10h am при температура 2-3 °С боса с обувки без пети. Или ученици с чорапи до коленете и съответно поли или панталони до коленете. Самите колене голи, а бузите червени.

После ги срещам в British museum и Natural History Museum на групи от по 10 дечица всяко с лист в ръка. Час по история или природни науки, навярно, не час на класния, защото тогава щяха да ги заведат в парка и докато учителката пие кафе, те щяха да се гонят на воля. А тук, всяко пише или рисува по задачата си.

Гледам и се ядосвам, че ми прави впечатление, но какво съм виновна аз, рожбата на социализма и обрулената вейка на демокрацията.

Даже опулвам очи, когато чувам „sorry”, произнесено от минаващата покрай мене сянка на заблуден тийнейджър. Не ме докосна дори.

Съгласни сте, че е смешно да ме въодушевяват такива неща. Все пак се въодушевявам и започвам да казвам „sorry” наляво и надясно.

Ще ме прощавате, ама друго си е.

В тази връзка, вчера, когато цяла София закъсня за работа, защото по улиците не можеше да се кара от падналия сняг, ми се прииска да кажа на всички „sorry”.

Умилението ми стига дотам, че съм готова да давам половината си заплата на държавата, за да може да плати на докторите и да им кажа „thank you so much”, че не стачкувахте. Има още толкова много неща, за които искам да се извиня и хора на които да благодаря.

Най-вече, обаче, искам да благодаря на служителите на Хийтроу, че не стачкуваха и ми позволиха да кацна в Лондон.

Лондон е нещо повече.

P.S. Нещо за деклариране?

Да, благодаря че попитахте. Идете в Лондон!